Angels & Demons

Бледите лъчи на зимния изгрев докоснаха завивките ми и ме накараха да отворя очите си, които с усилие държах стиснати през по-голямата част на нощта. Погледнах навън – някъде в далечината блестеше реката, замислена и спокойна. От съседната стая пропълзя топлият аромат на кафе. Облякох набързо замръзналите през нощта дрехи, хвърлих поглед към голямото разхвърляно легло и се заех със закуската. Този път нямаше време за традиционния ритуал със сутрешното кафе, често най-приятната част от деня, а и трябваше да побързам. Чакаше ме CPE, време бе да се запозная с English for Learners of Other Languages Centre. Както пред всяко по-важно събитие в живота ми, не се притеснявах и не можех да накарам съзнанието си да се концентрира върху предстоящите задачи. За разлика от сега, притеснението ми се проявяваше винаги в неподходящи моменти, по напълно лишен от логика начин…

В 08:30 слязох от колата и се запътих към твърде неясното местоположение на „Общежитие 1”. Няколко минути по-късно седях на самостоятелен малък чин, изрисуван от напиращите емоции на бунтарския дух, който притежава всяко ново поколение. Прилежно залепеният етикет „Candidate Number 8301” отново ме накара да се замисля… Очите ми се затваряха, а съзнанието ми блуждаеше изгубено в Страната на Нищото, което бе и главната причина, поради която пропуснах да чуя началните инструкции. Може би и защото бяха на английски…

Часовете минаваха бавно и, въпреки сложността на въпросите, отказах да се съсредоточа напълно. Главата ми бе обсебена от всевъзможни странни хрумвания – от акцента на д-р Чейс, през препаратите против комари, до коледната украса на Варна, а за фон на всичко – и условията на не-живот в сливенската военна болница. Така или иначе, всичко някога свършва и този изпит последва правилото. Правило без изключения…

Дългата разходка из града след това и вкусната вечеря в „К2” (приятно, светло и достатъчно спокойно място, което ще запомня за друг път) сториха нужното, за да ме накарат да забравя мъчителните часове, прекарани до изстиналото сърце на радиатора в класната стая. Малко по-късно вече бях на гарата, психически подготвена за оставащото време до тръгването на влака. И този път не успях да се отърва от нахалните индивиди, желаещи да ми разкажат в подробности какво е времето в Търговище, как се композират влакове и какво влияние оказват върху съдбата на човек зодиите. Шумното привличане на внимание от този тип винаги ми е било противно. Както и всичко „шумно”, това също бе начин да избягаш от срещата със самия себе си. Глупаво занимание, предвид неизбежността му…

Качих се във вагона половин час преди отпътуването. Знаех, че ме чакаше тежка нощ сред горещ сух въздух, граничещи с мизерията условия и най-важното – неизвестни спътници. Секунди преди тръгването, в тъмното купе влетяха момче и момиче, задъхани и зачервени от студа навън. Впоследствие разбрах, че не се познават, но и нямаха особено намерение да го сторят. Ободрена от мисълта, че няма да прекарам нощта сред тежка миризма на алкохол или глупави подмятания на коментари относно жените като цяло, приех с усмивка предложението да гледаме филм. За съжаление на стоящото срещу мен момиче, колекцията на другия ни спътник се състоеше главно от трилъри, които тя отказа категорично да гледа и избра по-подходящ, според думите й, начин за прекарване на нощните часове, а именно „разговори по женски с момичетата от съседното купе”. Е, моята смелост не стигаше чак дотам и реших да остана. Час по-късно, около 01:00, очите ми започнаха да се затварят, а и тъй като филмът не успя да ме впечатли особено, опитът за сън бе единственият възможен избор, който ми остана. Краткото обсъждане на „живота като такъв” ме върна за малко в действителността. Странно как хора, които не ме познават, могат да говорят за живота и света с такава лекота, без това да представлява поредният наниз от висящи в безтегловност думи…

Наместих раницата си по-удобно, сложих глава върху нея и загледах през прозореца. Навън бе завалял сняг, а тежките, бавно падащи снежинки ме пренесоха в спомените за студените зимни дни от детството. Парното, усилено докрай, за миг ме накара да си представя топлината и романтиката на голямата камина, пред която щяхме да стоим един до друг. Може би някога…някъде високо в планината, сред вековни борови гори и дълбоки бели преспи…но сега трябваше да заспивам. На следващия ден ме чакаха нови задачи. Последното, което чух, бе „Лека нощ”…