Angels & Demons

Отдавна не бях гледала през до болка познатия далекоглед. Дали поради липсата на подходящ обект или пък защото сянката си бе отишла. Надявах се да е второто…Но не беше. С гръм и трясък старият железен уред напомни за съществуването си, промъквайки се през разширяващата се пукнатина над мен. Джуджетата, които не бях забелязала до този момент, се появиха като страховити гиганти, превръщайки в истина всичко, от което бягах. А сърцето ми стоеше уплашено и треперещо на ръба на огромната пропаст, която само няколко думи успяха да разтворят. Поглеждаше надолу и обръщаше жалния си поглед към мен с надеждата, че този път няма да позволя да полети в бездната. Туптеше бързо, зачервено от настойчивостта на своя враг - адреналина, предизвикан от вървящите ръка за ръка допълващи се чувства. А аз пак го предадох, егоистично продължавах да затварям очи и да пренебрегвам неизбежното…

През годините преминах през всевъзможни страни, видях разликите и научих ползите в опитите си да избягам от тъмната сянка на нещо толкова велико. Тогава не ми трябваше далекоглед, за да я видя. Усещах само студенината и мракът, които настъпваха, когато тя надвисва над мен. И нямаше кой да ми покаже пътя към по-светлото, защото нямаха излишно време за мен и за сълзите..понякога нямаше как да ми кажат…понякога нямаше как да ме разберат…

Сянката се появяваше в определени моменти, а само един неин бегъл поглед или дума успяваха да разрушат за секунда граденото с много труд и взаимни усилия. Изглеждаше непобедима. Това, което ми оставаше всеки път, бе да бягам..

Един ден, обаче, тя не се появи. Не знаех какво е станало с нея, но продължих да търся причините и разбрах – появяваше се само с вечния си спътник. А този път вечният спътник бе изчезнал. Насочвайки мислите си единствено към сянката, бях забравила за съществуването на по-великото. Не бях усетила как то бавно си бе отишло, съвсем самотно, бях забравила и Онзи последен поглед през рамо в студената есенна нощ, бях пропуснала важното…

Месеци наред сянката се криеше от мен и тайно ликуваше за поредната си победа, при която не само унищожи силите ми, но и завинаги затвори пътищата към своя спътник в тази страна. А образът му, макар и полупрозрачен, все още стоеше на хоризонта на миналото, напомняйки плахо за себе си.

Продължих пътешествието си без него, качих се на нови върхове, гледах морето от нови пристани, летях високо с нов полъх…Когато обичах, сянката я нямаше. Когато исках да бъда обичана, тя ме намираше и за пореден път захвърляше сърцето ми в дъното на онази огромна пропаст. Дни наред то се опитваше да се измъкне оттам разплакано, цялото в прах и малки, но дълбоки драскотини. Бе толкова уплашено, че ми бяха необходими седмици, за да му вдъхна отново вяра за по-добрите времена, които ни очакваха заедно. Но така и не успях да прескоча тази пропаст нито веднъж..

След всички отчаяни опити за привидна устойчивост и спокойно безразличие, сянката пак ме откри и то съвсем ненадейно. Остави далекогледа в ръцете ми и се оттегли, за да отпразнува поредния си триумф, а джуджетата заподскачаха край мен и крещяха онова, единственото…онова, което можеше да ме уплаши. Страхът от загубата. Не исках да виждам тъмнината на пропастта отново, нито да чувам ехото, долитащо от далечните викове на сърцето. Не можех да повярвам, че и този път всичко щеше да последва добре познатия сценарий. Нали този път беше различен, нали трябваше да има промяна…и дали именно поради това, дали поради дългогодишния опит или пък защото сърцето ми прошепна от ъгъла, в който се бе свряло, кратката истина – никой никого не предава – излъгал си се само ти…

А това бе моята собствена сянка…