Angels & Demons

“…Freedom is just another word for nothing left to lose…” гласеше част от текста на една песен. С известна доза лично настроение бих перефразирала „..for nothing left to need..” „..for nothing left to want..” “for nothing left to Change..”

Точно това си помислих в онази ранна февруарска утрин, отбелязала началото на дългоочакваното пътешествие. „Разнообразие” бе едно от нещата, обсебили съзнанието ми през последните два месеца и планината не ме разочарова и този път. С малко късмет, хладнокръвно затаен дъх и непреодолимо желание изминахме последните километри до целта – с. Мийковци, Еленско.

Самото преодоляване на пречките по пътя, взаимната помощ и подкрепа и отношението на местните хора потвърдиха думите на баща ми, които чувах в продължение на години, обикаляйки Сливенския Балкан – „В планината растат хора, а на полето растат тикви”.

Свободата в Балкана изглеждаше на пръв поглед лесно разбираема. А какво значеше тя за онази стара жена, която услужливо ни се притече на помощ..? В продължение на часове този въпрос пронизваше съзнанието ми, без да успея да го осмисля.. Дали въобще съществуваше свобода за нея..? Доколкото свободата означаваше „не се нуждая от нищо повече”, отговорът на този въпрос беше категорично Не. Доколкото означаваше „нямам какво повече да загубя”, може би Да. Доколкото означаваше „не искам да променя нищо друго”, отново Не. Бях сигурна, че страшно се нуждае от онова, което бе загубила. Бях сигурна, че иска да промени нещо. И това нещо не беше да върне времето назад, а да придвижи оставащите протрити кадри на старата филмова лента напред възможно най-бързо. Цената на това придвижване бе точно това, което вероятно желаеше… Силният дух й даваше сили и помагаше да преодолее по-лесно последното дълго чакане в живота й. Мястото на хора като нас в него..? – може би единствено начин да се откъсне за момент от близкото минало, останало изведнъж толкова далеч от нея…

И все пак това място ми помогна още веднъж да усетя своята свобода. Винаги съм твърдяла, че единственото, от което имам нужда, е да бъда с теб.

Разлика, обаче, имаше. Не можех да си представя по-приятно нещо от това да се събудя сутрин и да видя усмивката ти, а навън, в тихата планинска белота, леко да падат малки снежинки. Да вървим ръка за ръка сред вековни гори, а хладният планински ветрец да гали лицата ни. Да стоим заедно край топлата камина вечер, докато снегът разстила бялата си пелерина навън. Това бе моята свобода. Това бе нещото, което толкова дълго търсех. Още една мечта, още надежда, още повече любов, само заради теб…

За Петър…

For the very first time in tennis’s history a Serbian wins a title from the Grand Slam.

For the first time tennis is becoming the most popular sport in Eastern Europe. And not for the first time 20-year-old Novak Djokovic eliminates world’s № 1 in tennis – Roger Federer. Losing just one set during the whole tournament, the young Serb proves again that he deserves to be among the best players ever and then again the new world’s Number One. Unique talent, discipline, courage, logical thinking and spirit – he uses the most effective combination of these qualities, leading him to the top places of the world’s rank lists. There is one thing Roger is missing the most – This Spirit.

And while Nole carries it with himself, he will find it easy to cope with anyone standing on the other side of the court. Being a legendary player has always included one important issue – be yourself, and not a badly-programmed victory tennis machine.

Отдавна не бях гледала през до болка познатия далекоглед. Дали поради липсата на подходящ обект или пък защото сянката си бе отишла. Надявах се да е второто…Но не беше. С гръм и трясък старият железен уред напомни за съществуването си, промъквайки се през разширяващата се пукнатина над мен. Джуджетата, които не бях забелязала до този момент, се появиха като страховити гиганти, превръщайки в истина всичко, от което бягах. А сърцето ми стоеше уплашено и треперещо на ръба на огромната пропаст, която само няколко думи успяха да разтворят. Поглеждаше надолу и обръщаше жалния си поглед към мен с надеждата, че този път няма да позволя да полети в бездната. Туптеше бързо, зачервено от настойчивостта на своя враг - адреналина, предизвикан от вървящите ръка за ръка допълващи се чувства. А аз пак го предадох, егоистично продължавах да затварям очи и да пренебрегвам неизбежното…

През годините преминах през всевъзможни страни, видях разликите и научих ползите в опитите си да избягам от тъмната сянка на нещо толкова велико. Тогава не ми трябваше далекоглед, за да я видя. Усещах само студенината и мракът, които настъпваха, когато тя надвисва над мен. И нямаше кой да ми покаже пътя към по-светлото, защото нямаха излишно време за мен и за сълзите..понякога нямаше как да ми кажат…понякога нямаше как да ме разберат…

Сянката се появяваше в определени моменти, а само един неин бегъл поглед или дума успяваха да разрушат за секунда граденото с много труд и взаимни усилия. Изглеждаше непобедима. Това, което ми оставаше всеки път, бе да бягам..

Един ден, обаче, тя не се появи. Не знаех какво е станало с нея, но продължих да търся причините и разбрах – появяваше се само с вечния си спътник. А този път вечният спътник бе изчезнал. Насочвайки мислите си единствено към сянката, бях забравила за съществуването на по-великото. Не бях усетила как то бавно си бе отишло, съвсем самотно, бях забравила и Онзи последен поглед през рамо в студената есенна нощ, бях пропуснала важното…

Месеци наред сянката се криеше от мен и тайно ликуваше за поредната си победа, при която не само унищожи силите ми, но и завинаги затвори пътищата към своя спътник в тази страна. А образът му, макар и полупрозрачен, все още стоеше на хоризонта на миналото, напомняйки плахо за себе си.

Продължих пътешествието си без него, качих се на нови върхове, гледах морето от нови пристани, летях високо с нов полъх…Когато обичах, сянката я нямаше. Когато исках да бъда обичана, тя ме намираше и за пореден път захвърляше сърцето ми в дъното на онази огромна пропаст. Дни наред то се опитваше да се измъкне оттам разплакано, цялото в прах и малки, но дълбоки драскотини. Бе толкова уплашено, че ми бяха необходими седмици, за да му вдъхна отново вяра за по-добрите времена, които ни очакваха заедно. Но така и не успях да прескоча тази пропаст нито веднъж..

След всички отчаяни опити за привидна устойчивост и спокойно безразличие, сянката пак ме откри и то съвсем ненадейно. Остави далекогледа в ръцете ми и се оттегли, за да отпразнува поредния си триумф, а джуджетата заподскачаха край мен и крещяха онова, единственото…онова, което можеше да ме уплаши. Страхът от загубата. Не исках да виждам тъмнината на пропастта отново, нито да чувам ехото, долитащо от далечните викове на сърцето. Не можех да повярвам, че и този път всичко щеше да последва добре познатия сценарий. Нали този път беше различен, нали трябваше да има промяна…и дали именно поради това, дали поради дългогодишния опит или пък защото сърцето ми прошепна от ъгъла, в който се бе свряло, кратката истина – никой никого не предава – излъгал си се само ти…

А това бе моята собствена сянка…

” When you were here before,
Couldn’t look you in the eye
You’re just like an angel,
Your skin makes me cry

You float like a feather
In a beautiful world
I wish I was special
…so fucking special…

But I’m a creep,
I’m a weirdo
What the hell am I doin’ here?
I don’t belong here…”

*Radiohead - “Creep” - special merit*