Angels & Demons

Отдавна не бях гледала през до болка познатия далекоглед. Дали поради липсата на подходящ обект или пък защото сянката си бе отишла. Надявах се да е второто…Но не беше. С гръм и трясък старият железен уред напомни за съществуването си, промъквайки се през разширяващата се пукнатина над мен. Джуджетата, които не бях забелязала до този момент, се появиха като страховити гиганти, превръщайки в истина всичко, от което бягах. А сърцето ми стоеше уплашено и треперещо на ръба на огромната пропаст, която само няколко думи успяха да разтворят. Поглеждаше надолу и обръщаше жалния си поглед към мен с надеждата, че този път няма да позволя да полети в бездната. Туптеше бързо, зачервено от настойчивостта на своя враг - адреналина, предизвикан от вървящите ръка за ръка допълващи се чувства. А аз пак го предадох, егоистично продължавах да затварям очи и да пренебрегвам неизбежното…

През годините преминах през всевъзможни страни, видях разликите и научих ползите в опитите си да избягам от тъмната сянка на нещо толкова велико. Тогава не ми трябваше далекоглед, за да я видя. Усещах само студенината и мракът, които настъпваха, когато тя надвисва над мен. И нямаше кой да ми покаже пътя към по-светлото, защото нямаха излишно време за мен и за сълзите..понякога нямаше как да ми кажат…понякога нямаше как да ме разберат…

Сянката се появяваше в определени моменти, а само един неин бегъл поглед или дума успяваха да разрушат за секунда граденото с много труд и взаимни усилия. Изглеждаше непобедима. Това, което ми оставаше всеки път, бе да бягам..

Един ден, обаче, тя не се появи. Не знаех какво е станало с нея, но продължих да търся причините и разбрах – появяваше се само с вечния си спътник. А този път вечният спътник бе изчезнал. Насочвайки мислите си единствено към сянката, бях забравила за съществуването на по-великото. Не бях усетила как то бавно си бе отишло, съвсем самотно, бях забравила и Онзи последен поглед през рамо в студената есенна нощ, бях пропуснала важното…

Месеци наред сянката се криеше от мен и тайно ликуваше за поредната си победа, при която не само унищожи силите ми, но и завинаги затвори пътищата към своя спътник в тази страна. А образът му, макар и полупрозрачен, все още стоеше на хоризонта на миналото, напомняйки плахо за себе си.

Продължих пътешествието си без него, качих се на нови върхове, гледах морето от нови пристани, летях високо с нов полъх…Когато обичах, сянката я нямаше. Когато исках да бъда обичана, тя ме намираше и за пореден път захвърляше сърцето ми в дъното на онази огромна пропаст. Дни наред то се опитваше да се измъкне оттам разплакано, цялото в прах и малки, но дълбоки драскотини. Бе толкова уплашено, че ми бяха необходими седмици, за да му вдъхна отново вяра за по-добрите времена, които ни очакваха заедно. Но така и не успях да прескоча тази пропаст нито веднъж..

След всички отчаяни опити за привидна устойчивост и спокойно безразличие, сянката пак ме откри и то съвсем ненадейно. Остави далекогледа в ръцете ми и се оттегли, за да отпразнува поредния си триумф, а джуджетата заподскачаха край мен и крещяха онова, единственото…онова, което можеше да ме уплаши. Страхът от загубата. Не исках да виждам тъмнината на пропастта отново, нито да чувам ехото, долитащо от далечните викове на сърцето. Не можех да повярвам, че и този път всичко щеше да последва добре познатия сценарий. Нали този път беше различен, нали трябваше да има промяна…и дали именно поради това, дали поради дългогодишния опит или пък защото сърцето ми прошепна от ъгъла, в който се бе свряло, кратката истина – никой никого не предава – излъгал си се само ти…

А това бе моята собствена сянка…

” When you were here before,
Couldn’t look you in the eye
You’re just like an angel,
Your skin makes me cry

You float like a feather
In a beautiful world
I wish I was special
…so fucking special…

But I’m a creep,
I’m a weirdo
What the hell am I doin’ here?
I don’t belong here…”

*Radiohead - “Creep” - special merit*

След последните 2 седмици, прекарани в до-академични неволи, беше време за стопяване на напрежението, пречистване на съзнанието и среща с духа на Тангрa. Точно преди една година успях да пропусна шестата годишнина на клуба, отбелязана с неповторимото участие на P.I.F., вследствие на което с нескрита завист слушах отзиви за въпросната вечер в продължение на 12 месеца. Този път, обаче, нямаше да пропусна. P.I.F., като за седми рожден ден, две дълги маси с

перфектна музика (по-надолу) и неограничена компания, включваща голяма част от посетителите на клуба тази вечер. Липсваше само едно, а мисълта за него не ме напусна през цялото време…

Без да се впускам в подробности ще отбележа изключителното присъствие на момчетата от P.I.F.

които с особен ентусиазъм изпълниха почти всичките си “произведения”. За съжаление, не успяхме да чуем “Свято”, но пък “Сам”, “Ноемврийски ден”, “Невидимо дете”, Radiohead - “Creep” и Pearl Jam - “Black” запълниха празнината донякъде. Особено впечатление направи енергията, която излъчваха шестимата

Не усетих как мина времето - в момента, в който дойде заслужената “пауза” в програмата, а аз реших да потърся масата, се оказа, че част от компанията си бе тръгнала - кой с хост-мобила, кой пеша.. После и аз изчезнах, а въпросът “А бе, само тази блуза ли остана от Соня??” бе риторичен. Малко по-късно правех отчаяни опити за прилична снимка на пламтящия огън в камината, които, естествено, се оказаха неуспешни. И причината за това не е в твърдението, че жените не можели да снимат

Антрактът от един час измина неусетно на фона на Nirvana, Papa Roach, The Offspring, Red Hot, Pearl Jam, GorillaZ….. Уникалният микс от “Приказка” + “No Woman, No Cry” + етно + “Колело” имаше особен ефект върху публиката - единственото, което не успях да приема бе “пого”-то. Винаги ме е дразнело. За щастие успях да избегна средата на центрофугата като седнах върху една от тонколоните и си останах там до края. А той дойде съвсем скоро и в ранните сутрешни часове всеки пое към такситата.

Двадесет минути по-късно вече бях на топло под завивките, мисълта за теб не ме напускаше, а в главата ми продължаваше да звучи “Всеки ден”:

“Бях на сал без ветрове
в спокойно, бляскаво море…
А ти не беше там…а ти не беше там

бяла светлина..

Всеки ден да почва с теб
и да свършва пак със теб,
аз мечтая за това…аз мечтая за това..

Бях на сал без ветрове
в спокойно, бляскаво море.
Изгубен, търсещ, вечно стар,
но пак закотвен в тишина.
А ти не беше там…а ти не беше там..

бяла светлина….”

Отново по пътя на музиката - и отново със заслуга на Респо - идва ред на класацията на вечните ми албуми. Без никакво съмнение Robbie Williams печели първите две места с Escapology

и Intensive Care

Следващото място е за The Offspring и Conspiracy of One, което бе единствената музика, съществуваща за мен в многозначителния период 2000-2002.

Ще приключа класацията сега, тъй като в противен случай рискувам още дълго да остана тук в размишления относно приноса на музиката за разнообразието от душевни състояния. И така - неотменните места за Pearl Jam с Ten

P.I.F. - и

Tool с Lateralus

Всичко останало, което умишлено пропускам, има не по-малко значение и със сигурност ще му отдам дължимото в някой бъдещ пост. С единствената цел да запазя традицията на прехвърляне на топката - всеки който желае може да даде своя принос към допълване на общата класация

Бледите лъчи на зимния изгрев докоснаха завивките ми и ме накараха да отворя очите си, които с усилие държах стиснати през по-голямата част на нощта. Погледнах навън – някъде в далечината блестеше реката, замислена и спокойна. От съседната стая пропълзя топлият аромат на кафе. Облякох набързо замръзналите през нощта дрехи, хвърлих поглед към голямото разхвърляно легло и се заех със закуската. Този път нямаше време за традиционния ритуал със сутрешното кафе, често най-приятната част от деня, а и трябваше да побързам. Чакаше ме CPE, време бе да се запозная с English for Learners of Other Languages Centre. Както пред всяко по-важно събитие в живота ми, не се притеснявах и не можех да накарам съзнанието си да се концентрира върху предстоящите задачи. За разлика от сега, притеснението ми се проявяваше винаги в неподходящи моменти, по напълно лишен от логика начин…

В 08:30 слязох от колата и се запътих към твърде неясното местоположение на „Общежитие 1”. Няколко минути по-късно седях на самостоятелен малък чин, изрисуван от напиращите емоции на бунтарския дух, който притежава всяко ново поколение. Прилежно залепеният етикет „Candidate Number 8301” отново ме накара да се замисля… Очите ми се затваряха, а съзнанието ми блуждаеше изгубено в Страната на Нищото, което бе и главната причина, поради която пропуснах да чуя началните инструкции. Може би и защото бяха на английски…

Часовете минаваха бавно и, въпреки сложността на въпросите, отказах да се съсредоточа напълно. Главата ми бе обсебена от всевъзможни странни хрумвания – от акцента на д-р Чейс, през препаратите против комари, до коледната украса на Варна, а за фон на всичко – и условията на не-живот в сливенската военна болница. Така или иначе, всичко някога свършва и този изпит последва правилото. Правило без изключения…

Дългата разходка из града след това и вкусната вечеря в „К2” (приятно, светло и достатъчно спокойно място, което ще запомня за друг път) сториха нужното, за да ме накарат да забравя мъчителните часове, прекарани до изстиналото сърце на радиатора в класната стая. Малко по-късно вече бях на гарата, психически подготвена за оставащото време до тръгването на влака. И този път не успях да се отърва от нахалните индивиди, желаещи да ми разкажат в подробности какво е времето в Търговище, как се композират влакове и какво влияние оказват върху съдбата на човек зодиите. Шумното привличане на внимание от този тип винаги ми е било противно. Както и всичко „шумно”, това също бе начин да избягаш от срещата със самия себе си. Глупаво занимание, предвид неизбежността му…

Качих се във вагона половин час преди отпътуването. Знаех, че ме чакаше тежка нощ сред горещ сух въздух, граничещи с мизерията условия и най-важното – неизвестни спътници. Секунди преди тръгването, в тъмното купе влетяха момче и момиче, задъхани и зачервени от студа навън. Впоследствие разбрах, че не се познават, но и нямаха особено намерение да го сторят. Ободрена от мисълта, че няма да прекарам нощта сред тежка миризма на алкохол или глупави подмятания на коментари относно жените като цяло, приех с усмивка предложението да гледаме филм. За съжаление на стоящото срещу мен момиче, колекцията на другия ни спътник се състоеше главно от трилъри, които тя отказа категорично да гледа и избра по-подходящ, според думите й, начин за прекарване на нощните часове, а именно „разговори по женски с момичетата от съседното купе”. Е, моята смелост не стигаше чак дотам и реших да остана. Час по-късно, около 01:00, очите ми започнаха да се затварят, а и тъй като филмът не успя да ме впечатли особено, опитът за сън бе единственият възможен избор, който ми остана. Краткото обсъждане на „живота като такъв” ме върна за малко в действителността. Странно как хора, които не ме познават, могат да говорят за живота и света с такава лекота, без това да представлява поредният наниз от висящи в безтегловност думи…

Наместих раницата си по-удобно, сложих глава върху нея и загледах през прозореца. Навън бе завалял сняг, а тежките, бавно падащи снежинки ме пренесоха в спомените за студените зимни дни от детството. Парното, усилено докрай, за миг ме накара да си представя топлината и романтиката на голямата камина, пред която щяхме да стоим един до друг. Може би някога…някъде високо в планината, сред вековни борови гори и дълбоки бели преспи…но сега трябваше да заспивам. На следващия ден ме чакаха нови задачи. Последното, което чух, бе „Лека нощ”…